Дали в резултат на развитието на филмовата продукция или от нуждата да избягаме от реалния живот, вече почти всички, седейки пред екрана, се спускаме и емоционално, и времево в изложените във филма проблеми. Съчувстваме на страдащия персонаж до такава степен, че плачем, свива ни сърцето и си отдъхваме в зависимост от сцената. В това няма нищо лошо до толкова, до колкото съвпада с моралната ни ценностна система. Проблемът е, че когато героят е престъпник, лансиран в симпатична личност, след извършването на престъплението започваме да преживяваме страховете му по пътя да се измъкне, без да бъде забелязан или арестуван, а когато го чака зад ъгъла един, за да го удари, започваме да се вълнуваме до такава степен, че страдаме, че няма как да му кажем да внимава и си отдъхваме, ако той тръгне по друг път и избегне да бъде нападнат.

Не са малко, както и не са случайни филмите, в които престъпникът е герой, който не само събира погледа ни и предизвиква възхищението ни, а дори ни кара да оправдаем неговите престъпления.

Във Холивудските филми за каубоите, ние се наслаждаваме на невероятните похвати на героите, а въобще не мислим за жертвите. В уестърните филми едва ли спираме да страдаме за едно от най-масовите убийства и геноцид в човешката история – почти ликвидация на цяла човешка раса.

..., а живеем като на филм

Фаталното е, че с задълбочаването на по-горе изложеното поведение, редом с него се утвърждава начина, по който живеем в реалността, като на филм.

Репортажът за автомобилна катастрофа в един момент предизвика в нас не по-голяма реакция, отколкото подобна сцена във филм или компютърна игра. Катастрофа, след която отново участниците са живи - в първия случай актьорите ще участват в друг филм, а във втория – играта ще се стартира, убитите ще са с нов живот, а автомобила не е одраскан.

Извършената кражба от апартамента на съседа не ни пречи да купим неизвестно откъде откраднати вещи от заложна къща или битак, стига цената да е изгодна.

Докато пушещи деца, които не са ни близки, предизвикват в нас възмущение не до такава степен да ни карат да предприемем действие и те самите не се притесняват, че ние ги гледаме. А когато вместо тях са нашите деца – се възмущаваме, че другите не са загрижени за поколението. Не по-малко апатична е и нашата реакция, когато пред нашите очи на публично място джебчия посяга към чантата на някоя дама или съгражданин упражнява насилие спрямо дете, жена или друг гражданин.

Апатията към дребните битови, невписващи се в ценностната ни система, явления се метаморфозират в цялостна поведенческа система, която разширява нашата толерантност по отношение на по-глобални, обществени, негативни явления.

Изливаме яда си за корупцията с думи, а когато ни е изгодно да решим проблема си чрез някой – нямаме нищо против да го корумпираме.

Едва ли ръкопляскаме на управленска мярка, която настъпва нашия интерес, но премълчаваме незаконната, която засяга тези, които ненавиждаме или не познаваме.

За да се освободим от натрупаната негативна енергия и действията ни да не са в правилната посока, мощна пропагандна машина е загрижена да подмени същността на проблема, който може да бъде разкрит в отговора на въпросите „Какво?” и „Защо?” с по-малко значимия факт, който може да бъде отговор на въпроса „Кой?”.

                                                                                                   А. Лидиянов